НОРМА

Трогателната история на друидската жрица и нейната саможертва в името на любовта, изключително поетично пресъздадена в образи и в костюми от Уго де Ана сполучливо се допълва от внушителния декор, сред който се разиграва действието. Всеки от героите изглежда като че ли незначителен на фона на импозантните 14-метрови колони с двуметрови основи. Фантастичната сценография, мултимедия и костюми, „заети“ от епохата на Наполеон, през която е композирана „Норма“, засилват внушението на написаната преди 185 години творба.

Великолепните хорови откъси засилват въздействието на музиката на творбата, която в съзнанието на зрителите – от момента на създаването й до днес се свързва най-вече с магичната ария-молитва на Норма „Каста дива“. Оркестърът майсторски представя цялото богатство от нюанси и настроения, което музиката съдържа.

Познавачи на Белини от Германия и от други европейски държави изразяват възторг от видяното на софийска сцена. „Това е постановка на световно ниво, с изпълнителки на главните женски роли, които биха били гордост за всеки театър“, обобщи впечатленията си за премиерата д-р Благой Апостолов от немското Радио „Опера“. Критиците и публиката са единодушни във възторзите си за постановката на първия ни оперен театър.

Норма: Случаят за белканто

Една популярна гледна точка за „Норма“ на Винченцо Белини е, че главната роля е толкова безобразно трудна за пеене, че операта е оцеляла в годините след премиерата си през 1831 г., само като средство за изява на няколко особено надарени примадони: Джудита Паста, Мария Малибран, Джулия Гризи (и трите от които Белини е чувал, преди да умре на тридесет и три), Лили Леман, Роза Понсел и Мария Калас.

Бог знае, че не е лесна партия за пеене, с нейната взискателна смесица от вокални и емоционални текстури, нейните горни до-та (някои отиват и до ре) и си-бемоли под петолинието, линиите ѝ с дълъг дъх, скоковете надолу с октава и показните ѝ трели. Човек трябва да може да пее и силен, естествено звучащ контраалт, и някои от най-високите колоратури, писани някога. Ролята на Норма изисква автентичен белкантов сопранов глас, който може да бъде едновременно подвижно-птичи и вещичарски-драматичен.

Освен това драматичното предизвикателство на тази дълбока и сложна партия е поне толкова голямо, колкото и музикалното. В ролята на Норма, жрицата на друидите и презряната жена има толкова голям потенциал за драматично вълнение, колкото и в ролите на която и да е от великите трагични кралици на Расин. Може да се окаже, че само шестте сопрана, които току-що назовах, са се справили и с двете предизвикателства едновременно и са постигнали нещо близо до пълния потенциал на тази роля.

При сравняването на критичните описания, направени на всичките шест от тези Норми, това, което намерих за поразително, беше постоянното използване, повече от век и четвърт, на едни и същи термини. Харолд Розентал пише: „Всички велики Норми от оперната история са били велики пеещи актриси: майсторки на драматична декламация и изключителни личности – Лили Леман, Роза Понсел, Мария Калас.“

„Певицата“, отбеляза друг критик, „трябва да преведе в музикална фраза и каденца емоциите на една героиня под стрес, както направиха Паста и Малибран – и както направи Калас“.

Слушайки Калас във Флоренция през 1952 г., трети критик пише: „Осъзнах какво имаха предвид Стендал и други хронисти от деветнадесети век, когато говореха за Малибран и Паста“.

„Можем да повярваме“, коментира Джон Ардоин в „Наследството на Калас“, „че нейният баланс между драматизъм и пъргавина се доближава най-много в съвременните условия до тези качества на Джудита Паста.“

От всеки един от шестте (с изключение може би на Ponselle) е признато, че самият вокален инструмент може да бъде нечист, дори некрасив, но певицата е превърнала този понякога стоманен ръб в оперно злато чрез своя обхват, контрол и пъргавина; чрез музикална интелигентност, точност и стил; и чрез театрално присъствие и актьорско умение.

През 1856 г. Пол Скудо казва: „Красива, интелигентна и страстна, Паста компенсира несъвършенствата на гласовия си орган чрез непрестанна работа и благороден, нежен, разбиращ стил. Актриса от първи ранг, тя подлагаше всеки дъх на контрола на безупречен вкус и никога не оставяше нито една нота на случайността.”

Стендал, страстен почитател (и личен приятел) на Джудита Паста, признава, че тя има глас, съставен от три различни диапазона – „не всички от един и същи метал, както казват в Италия; но основното разнообразие на тона, произведено от един глас, предоставя една от най-богатите вени на музикално изразяване, което артистичността на едно велико сопрано е в състояние да използва.”

„От самото начало,“ заключава Серджо Сегалини, „нейните ограничения бяха очевидни; но посредством много усилия Джудита Паста изкова цялата изключително усъвършенствана техника, която ѝ позволи да се превърне в идеалния интерпретатор на Белини. Тя никога не успя да придаде на гласа си изящната красота на Мария Малибран, но се научи как да внесе безкрайно разнообразие от вокални цветове в своите интерпретации.”

Повечето от великите Норми започват като мецосопрани или дори Вагнерианки, а след това насочват тази сила в белкантото. Лили Леман и Мария Калас бяха може би единствените два сопрана в историята, които можеха да пеят добре както Норма, така и Брунхилда, понякога с две или три вечери разлика – подвиг, написа веднъж някой, сравним със спечелването на златни медали както във вдигането на тежести, така и в бягането на сто ярда. (Леман настоява, че предпочита да изпее три Брунхилди, отколкото една единствена Норма.)

И шестте работят в занаята си с демонична интензивност. Леман изпява всяка фраза стотици пъти на практика, преминава през трето действие или четири пъти поред. Калас пее цялата „Casta diva“ девет пъти в една репетиция за американската си премиера. Всяка от шестте прилага изключителна интелигентност в своя анализ и създаване на ролята. „Тя трябва да се пее и играе с фанатично посвещение“, заявява Леман. Всяка успява да наелектриз…